събота, 27 декември 2008 г.

Приказката, която нетърпеливо очаква да бъде разказана

Позволи ми да ти подаря една история. Искаш, нали ? Знам, че искаш, защото ти самата обичаш приказките. А тази приказка не е обикновена,тя е вълшебна…
.
Една вечер, когато сънят ревностно странеше от мен и не знаех какво да правя, тъничко гласче прекъсна ленивите мисли, които ме отегчаваха не по-малко от безсънието; то изпищя: “ Не можеш да заспиш без приказка, нали ? Слушай, ще ти разкажа една ! “ Бях много изненадан, защото за първи път чувах моята магическа оранжева възглавница, с врабчета-момиченца и врабчета-момченца, да говори. С глас на нетърпеливо хлапе аз казах: “ Пожелавам си една много, много чудесна приказка. Благодаря ти !” Сетне наострих уши, за да не пропусна нито една дума от тази красива история.
.
Сега искам да я подаря на теб и ще знаем за нея само ти, аз и моята възглавница. Тя ще е щастлива да я имаш, защото всяка приказка иска да бъде нечия и желана. Така, когато си сама и ти е тъжно или весело, всъщност няма да си сама и ще можеш да заспиш, както заспиват малките деца. А после ще сънуваш…
.
Премръзналата капка роса се търкулна в цветната камбанка.
-Ох, колко е студено !- повтаряше тя с разтреперано гласче.
-Кой е там ?- попита плахо мъничката сълза, която стоеше свита в най-отдалечения ъгъл. Но понеже никой не отговори, тя повтори отново:
-Кой е там ?
-Аз съм капка роса- отвърна новодошлата- А ти коя си ?
-Аз съм сълзата на това цвете.
-Нима цветята плачат ?
-Плачат, разбира се. На тях много често им се случва да тъгуват, и понеже не могат да говорят, изливат тъгата си в кристални капки.
-Колко е несправедливо! Щом нямат глас сигурно се чувстват много самотни и нямат никой, с когото да споделят мъката си.
-Всъщност не е точно така, аз ги разбирам- рече сълзата- защото съм част от тях.
Капката роса каза трогната:
-Колко си добра само! Искам да те видя, но е толкова тъмно. Защо не дойдеш насам ? Така поне ще мога да те усетя, пък и когато сме заедно ще се стоплим повече.
.
Крехката сълза се приближи полека, като малка балерина; росата я прегърна и тя се сгуши в ръцете и.
.
-Ти трепериш. Страх ли те е ?- попита гостенката.
-Не …всъщност…малко. Но вече не толкова, защото ти си тук. Споделената самота не е страшна. Но защо е толкова студено и тъмно ?
-Не само тук е така, но и там, откъдето идвам е същото. Изглежда всичко се състои от ледени зрънца и висулки.
Кристалната сълза се притисна по-силно към росата и каза невинно:
-Но твоето сърце не е студено. Ето…то е същинско топло гнездо. Виж, докосни и моето…Имаме еднакви сърца!
-Наистина… съвсем еднакви са! Беше време, когато знаех за малкия огън, който гори в гърдите ми, но после лека-полека забравих, защото аз идвам отвън, а там винаги става така, че започва да ти се струва, че всичко в теб е угаснало и сковано. Навън е прашно, силен вятър смразява дъха. Там е много по-студено, отколкото тук.
-Какво ще кажеш да потанцуваме ?- предложи сълзата.
Тази идея се хареса много на росата и без да чака дори миг, уви ръцете си около кръста на кристалната капка и започнаха да пристъпват весело, понесени от звуците на невидима мелодия. А беше тъмно и студено...
.
Още дълго време щастливите им гласове кънтяха в цветната хралупа и се смесваха със стъпките на танца. Най-сетне те се умориха от многото лудории (защото дори и хубавите неща са уморителни и понякога имаме нужда да си починем за малко от тях, но само за малко) и се отпуснаха прималели, но доволни, една до друга. Не чувстваха вече студа и не беше толкова тъмно.
.
Капката роса каза:
-Колко странно, познавам те съвсем отскоро, а те чувствам толкова близка до мен. Имам чувството, че сме заедно от дълго време. Чувствам се прекрасно с теб и някак спокойна. Не изпитвам вече дори страх от леда и мрака.
Малката сълза се изчерви и промълви смутено:
-Аз… усещам същото. После замълчаха…
.
Утрото запали в небето огъня на своя фенер и сякаш всички звезди се бяха приближили до земята, а техните усмивки-лъчи стопляха и огряваха. Двете невинни същества стояха притихнали на дъното на цветната кошничка и с възхищение наблюдаваха утринното зарево. С прохождането на деня ставаше все по-топло и по-топло, а това беше края за сгушените, малки души. Те не знаеха това и продължаваха да се радват на приятелството си и на това, че света е толкова хубав денем.
.
Но както всяко нещо си има край, така удари и техният час. Слънцето безмилостно ги притегляше към себе си. Постепенно лицата им ставаха все по-безплътни и тъмни, а гласовете им едва се чуваха. Те се държаха за ръцете и не можеха да повярват промяната. А когато станаха съвсем леки, като нежни власинки, полетяха нагоре към небосвода. Малката сълза прошепна тихо на росата ( всъщност тя викаше, но гласа и странно защо не се чуваше ):
-Моля те, не ме изоставяй! Имам си само теб!
-Няма- отвърна със същото усилие росата- дори и като пара ще бъдем пак заедно!


Така, държейки се за ръце, те се изгубиха в необятната вис…
.
.
Автор: Бойко Христов

неделя, 14 декември 2008 г.

Норче, грим си имаш предостатъчно, ама ти липсва...PR

“Градски легенди”. TV2. Елеоно-ра Манчева. За тези, които не знаят - това е “Мисис Бълга-рия’2006”.

Благодаря ти, Господи, че ми отвори очите за такива дълбоки истини, които до този момент съвсем закономерно са убяг-вали от явно залинелия ми мозък. Как досега не съм разбрал, например, че е дос-татъчно да знаеш само испански език, да изпратиш снимка и да те поканят за водещ не къде да е, ами в Rai Uno! А той, италианският, бил лесен, учел се бързо. УАУ! Какви широки хоризонти се откриват пред мен само- кеф ти Америка, кеф ти Евразия! Всъщност, не- с моите възможности и те са ми малко.

Разбрах и много други житейски уроци, но не това е най-важ- ното. Преди всичко ме потресе самочувствието и увереността, с които бяха изтърсени тези думи.

Норче, грим си имаш предостатъчно, ама ти липсва...да кажем PR! Казвам PR, защото, както е известно, интелектуалните способности на човек се развиват до 21 години и след това колкото си може, толкова си може...

Бях си обещал преди време да не се занимавам с изцепките на безтегловни хора, но този път наруших правилото, защото, за съжаление, това ЯВЛЕНИЕ, което ме споходи от телевизионния екран, е симптоматично за една голяма част от днешния ни шоу елит. Казвам го от личен опит! Но най-жалкото е, че има “ДЗвезди”, на които и най-печеният имиджмейкър не може да помогне. Дори и да ги крие от критичното око на публиката, като им забранява вербалните изяви и лично им пише вестникарските интервюта, истината пак ще лъсне рано или късно. По ред причини...

За тях спасение няма!

Не знам защо, но докато пиша тези редове, в главата ми Тошко Колев натрапчиво припява:”Че ти купим лека кола, зиме да не одиш гола, оооооо......”



Бойко Христов