събота, 27 декември 2008 г.

Приказката, която нетърпеливо очаква да бъде разказана

Позволи ми да ти подаря една история. Искаш, нали ? Знам, че искаш, защото ти самата обичаш приказките. А тази приказка не е обикновена,тя е вълшебна…
.
Една вечер, когато сънят ревностно странеше от мен и не знаех какво да правя, тъничко гласче прекъсна ленивите мисли, които ме отегчаваха не по-малко от безсънието; то изпищя: “ Не можеш да заспиш без приказка, нали ? Слушай, ще ти разкажа една ! “ Бях много изненадан, защото за първи път чувах моята магическа оранжева възглавница, с врабчета-момиченца и врабчета-момченца, да говори. С глас на нетърпеливо хлапе аз казах: “ Пожелавам си една много, много чудесна приказка. Благодаря ти !” Сетне наострих уши, за да не пропусна нито една дума от тази красива история.
.
Сега искам да я подаря на теб и ще знаем за нея само ти, аз и моята възглавница. Тя ще е щастлива да я имаш, защото всяка приказка иска да бъде нечия и желана. Така, когато си сама и ти е тъжно или весело, всъщност няма да си сама и ще можеш да заспиш, както заспиват малките деца. А после ще сънуваш…
.
Премръзналата капка роса се търкулна в цветната камбанка.
-Ох, колко е студено !- повтаряше тя с разтреперано гласче.
-Кой е там ?- попита плахо мъничката сълза, която стоеше свита в най-отдалечения ъгъл. Но понеже никой не отговори, тя повтори отново:
-Кой е там ?
-Аз съм капка роса- отвърна новодошлата- А ти коя си ?
-Аз съм сълзата на това цвете.
-Нима цветята плачат ?
-Плачат, разбира се. На тях много често им се случва да тъгуват, и понеже не могат да говорят, изливат тъгата си в кристални капки.
-Колко е несправедливо! Щом нямат глас сигурно се чувстват много самотни и нямат никой, с когото да споделят мъката си.
-Всъщност не е точно така, аз ги разбирам- рече сълзата- защото съм част от тях.
Капката роса каза трогната:
-Колко си добра само! Искам да те видя, но е толкова тъмно. Защо не дойдеш насам ? Така поне ще мога да те усетя, пък и когато сме заедно ще се стоплим повече.
.
Крехката сълза се приближи полека, като малка балерина; росата я прегърна и тя се сгуши в ръцете и.
.
-Ти трепериш. Страх ли те е ?- попита гостенката.
-Не …всъщност…малко. Но вече не толкова, защото ти си тук. Споделената самота не е страшна. Но защо е толкова студено и тъмно ?
-Не само тук е така, но и там, откъдето идвам е същото. Изглежда всичко се състои от ледени зрънца и висулки.
Кристалната сълза се притисна по-силно към росата и каза невинно:
-Но твоето сърце не е студено. Ето…то е същинско топло гнездо. Виж, докосни и моето…Имаме еднакви сърца!
-Наистина… съвсем еднакви са! Беше време, когато знаех за малкия огън, който гори в гърдите ми, но после лека-полека забравих, защото аз идвам отвън, а там винаги става така, че започва да ти се струва, че всичко в теб е угаснало и сковано. Навън е прашно, силен вятър смразява дъха. Там е много по-студено, отколкото тук.
-Какво ще кажеш да потанцуваме ?- предложи сълзата.
Тази идея се хареса много на росата и без да чака дори миг, уви ръцете си около кръста на кристалната капка и започнаха да пристъпват весело, понесени от звуците на невидима мелодия. А беше тъмно и студено...
.
Още дълго време щастливите им гласове кънтяха в цветната хралупа и се смесваха със стъпките на танца. Най-сетне те се умориха от многото лудории (защото дори и хубавите неща са уморителни и понякога имаме нужда да си починем за малко от тях, но само за малко) и се отпуснаха прималели, но доволни, една до друга. Не чувстваха вече студа и не беше толкова тъмно.
.
Капката роса каза:
-Колко странно, познавам те съвсем отскоро, а те чувствам толкова близка до мен. Имам чувството, че сме заедно от дълго време. Чувствам се прекрасно с теб и някак спокойна. Не изпитвам вече дори страх от леда и мрака.
Малката сълза се изчерви и промълви смутено:
-Аз… усещам същото. После замълчаха…
.
Утрото запали в небето огъня на своя фенер и сякаш всички звезди се бяха приближили до земята, а техните усмивки-лъчи стопляха и огряваха. Двете невинни същества стояха притихнали на дъното на цветната кошничка и с възхищение наблюдаваха утринното зарево. С прохождането на деня ставаше все по-топло и по-топло, а това беше края за сгушените, малки души. Те не знаеха това и продължаваха да се радват на приятелството си и на това, че света е толкова хубав денем.
.
Но както всяко нещо си има край, така удари и техният час. Слънцето безмилостно ги притегляше към себе си. Постепенно лицата им ставаха все по-безплътни и тъмни, а гласовете им едва се чуваха. Те се държаха за ръцете и не можеха да повярват промяната. А когато станаха съвсем леки, като нежни власинки, полетяха нагоре към небосвода. Малката сълза прошепна тихо на росата ( всъщност тя викаше, но гласа и странно защо не се чуваше ):
-Моля те, не ме изоставяй! Имам си само теб!
-Няма- отвърна със същото усилие росата- дори и като пара ще бъдем пак заедно!


Така, държейки се за ръце, те се изгубиха в необятната вис…
.
.
Автор: Бойко Христов

1 коментар:

Анонимен каза...

Красива приказка. Като истина. като думи, които всеки има, но не знае как да подреди. като мисли, които все напират, но не знаят как да се подредят. ти си намерил начина. Той докосва и вълнува. Много е приятно! Продължавай, не спирай! "Само теб си имам"...