неделя, 15 март 2009 г.

МАКЕДОНЕЦЪТ

Банско. Буквално след две почуквания на сърцето се виждам удобно увиснал на дебелото стоманено въже на път към заснежените облаци. Буквално след миг... Да, ама напук на цялата нервна тълпа, бързаща кой знае накъде, някакъв възрастен мъж с малко дете очевидно разполага с цялото време на света и това честно казано ме дразни. „Защо ли ми се мотае в краката?” си викам и бързо го “прегазвам”, устремен към лелеяната кабинка-кутийка. Но, както често става в живота, само след броени минути, пардон,секунди щях да съжалявам...

Вече съм в кабинката, постигнал “целта” си. И дали по ирония на съдбата или на кой знае кого, ето, че отново съм в компанията на същия този възрастен господин и двамата му спътници-един млад мъж и малко русо момиченце. Така срещнах Македонеца.

Заслушвам се в разговора им и веднага ме обзема онова странно усещане, когато чувам да говорят македонци. Първо винаги ми се струва, че това са може би някакви сърби, но почти моменталически осъзнавам заблуждението си и се прехвълям в нашите си, местни диалектни води.

“Ясно, македонци са”, казах си и си спомних за вчерашния разговор между други македонци на пистата, когато типично в стил “Гроздето е кисело” едно младо момиче каза на приятеля си: ”А, тук сините писти са по-лоши и по-лесни от тези в Австрия!”. И започна едно изтъкване на предимства пред местното Банско. Абе, бейби, вместо да се държиш неадекватно, що не спреш да идваш в “скапаната” България или пък просто покарай малко на червените или черните писти в Банско щом си такова профи? Но може би и тогава нашите писти пак ще са по-лоши и по-лесни от тези в Австрия. Както и да е, такива хора дори не искам и да ги помня!

Нашите спътници се оказват усмихнати и контактни. Възрастният мъж, очевидно чул от разговорите ми с жена ми и сина ми, че сме българи (щото в Банско, докато не чуеш реч, никога не можеш да бъдеш сигурен, кой какъв е) се обърна и ни в клин, ни в ръкав каза: ”България е голяма страна, влезе в Европейския съюз и върви напред, а Македония не се развива и изостава”.

Когато чух това, сякаш всички богове от връх Тодорка се бяха опитали да ме погубят с гръм и мълнии! Минаха няколко мига, преди да мога да асимилирам казаното. Как е възможно един македонец да говори така благо за България и да критикува “родината” си? Дали Александър Македонски ще му прости, Боже? :)))

Изпаднах в душевно смущение и трескав размисъл.

Разменихме си няколко думи от любезност, от които разбрах, че той е пенсиониран съдия от Охрид, че неговият по-млад спътник е баща на малкото момиченце, което странно как се оказа, че е от Черна гора. (Не попитах, защо е така.) Дошли за уикенда да покарат малко ски.

След кратко мълчание получавам поредната доза гръм и мълнии от коварните богове на връх Тодорка. :))) Възрастният мъж се обърна към мен и започна да ми разказва, как преди време бил в Белград и отседнал в един от най-скъпите им хотели. Когато излезнал пред централния вход, не се въздържал и викнал с цяло гърло: “Да живее България! Македонийо, земьо българска!”. А това било в соц. времената на сръбската диктатура.

Знам, че звучи като клише, но наистина не можех да повярвам на ушите си. Македонец се дере с цяло гърло в Сърбия??? Дълбок поклон!

Бил съм в компанията на много чужденци от страните, с които “делим” ревностно "обща" история и знам колко е тегаво да говориш с хора, които нямат мъжеството да се изправят срещу собствените си комплекси. Затова и в началото на моя разговор с Македонеца бях много предпазлив и внимателно го изучавах. Но след последното му признание се отпуснах и добре си поговорихме на дълго и на широко за Велика България. Представяте ли си - да говориш с македонец за Велика България? Това е като да срещнеш папуас на постановка в Сатиричния театър.

Поговорихме си за България на Самуил, за Климент Охридски, за Охридската школа, за България на три морета, за кондурите и общия ни език, за Яворов и българите дали живота си за присъединяването на Македония към Майка България, за смешната и несъстоятелна смяна на имената и още, и още. Дълбок поклон, човече! Короновам те за истинския Македонец, нищо, че може би си последния Македонец.

По едно време му зададох резонния въпрос- “Много ли проблеми ви създават албанците?” Дръжте се за масите, уважаеми, или за каквото ви попадне, защото неговият отговор направо ме уби - “Не, те са кротки и работливи. Проблемите у нас ги правят македонците. Те просто не са на себе си!”

Всъщност да, съвсем правилно, приятели, навярно и вие ще се съгласите с моя неочакван и мимолетен спътник.

Ех, бедна ми, бедна Македонийо, защо не умря при Гредетин? С пълно право бих могъл да кажа, че ти си жертва на вездесъщия ПР или по-скоро на едно от неговите най-стари, но и най-компрометирани оръжия- The Propaganda. Тя е успяла буквално да побърка една “страна” до такава степен, че да заприлича на гротеска. Така ПР-ът може да предизвика много бели и който не го владее, губи. Винаги съм казвал, че той е един от най-могъщите лостове на днешната геополитика. А ние, българите, за съжаление не го владеем!

Но, докато и последният истински македонец е жив има надежда- за нас, за него и за обезумялата Македония. Да не говорим, че това е и единствения начин тя да оцелее.
А на последния Македонец аз лично свалям шапка! Още съжалявам за моментното раздразнение, което изпитах към него в първия момент. Но той е благ човек, пък и толкова силно обича България, че ще ми прости.

А най-тъжното е, че обича България много повече от много от нас, т.нар. българи.

“Ние сме един народ!”, завърши Македонецът.


Автор: Бойко Христов

2 коментара:

Анонимен каза...

Страхотно е, че споделяш тази история. Аз имам няколко истории от разговори с етнически българи от Северна Гърция. Но ме боли сърцето само като се замисля какъв живот са живели тези хора. Едва ли някога ще събера сърце, за да разкажа...
Мария

Бойко Христов каза...

Разкажи ги, Мария, много хора ще се радват да ги чуят! Не бива да мълчим, докато има надежда...а и тези хора го заслужават. Като се замисля, тази история я разказах, май, повече, заради Македонеца.