Наскоро се завърнах от Гърция и както винаги, когато се прибирам някъде отвън, почти задължително трябва да се боря с добре познатата ми вече депресийка, траеща поне няколко дни.
Но, както и да е, да започна все пак отначало...
Веднага след граничния пункт, на гръцка територия, започва един хубав път, който все още е в ремонт. Аз съм трета кола, а колоната я водят две келешчета нашенчета в Голф, точно като тези, които бутат бременните майки по спирките у нас. Няколкостотин метра след „цедката” започват ограничителни знаци. Наближаваме един, на който пише максимално допустима скорост 50 километра. И какво мислите, че става? Същите тези юнаци, натискат спирачки и ни принуждават да пълзим след тях със заветните 50 километра. После стигнахме и до 30. И така в продължение на поне километър и половина...
Е, честно, не бях виждал толкова примерни шофьори. Стана ми и смешно, и тъжно, и жал за тях. Защото тук, сигурно са царе на пътя- свирят гуми, минават на червено, натискат газта до дупка, псуват и показват средни пръсти. Жалка работа!
При първия възможен момент всички ги отрязахме и оставихме да пълзят унизително по мъчните гръцки пътища.
Не ме разбирайте погрешно- аз съм много примерен и умерен шофьор, но нали се сещате за правилните думи „Прекален светец и богу не е драг.” А какво остава, когато този светец е и фарисей?
За мен и моето семейство последва една превъзходна и безоблачна почивка, гарнирана с красиви и екзотични гледки, изпипани къщички, без свине, кокошки, краставици и домати, гори от цветя покрай пътищата, нито една дупка в асфалта, усмихнати и купонясващи гърци, спокойни и доволни туристи, отлично уважение към клиента и т.н. и т.н.
Няма смисъл да продължавам!
Какво се случи навръщане- ами веднага една яка дупка на шосето ни засмука, разтърси автомобила и съзнанието ми до основи, за да слезна на земята и да осъзная, че все пак съм вече в България. А тя, нашата мила татковина, изглежда почти така...И в духовен, и в материален план...
(снимките съм ги направил в София)
И така ще бъде винаги, докато важи поговорката „Я не сакам на мен да ми е добре, я сакам на Вуте да му е зле”. Трудно и мъчително се оказва за нас да осъзнаем, че нашето собствено щастие и просперитет минава задължително през уважението към другия.
Излезте само по улиците и ще видите за какво иде реч- един кошер от нервни оси, които се гърчат безпомощно, жилейки се една друга!
Това, че сме на опашката в Европа си е само наша заслуга и на никой друг. Въпрос на интелект, въпрос и на манталитет. Ето защо вече не искам и да чувам, че сме били на второ място по интелект след евреите. Дрън-дрън!!! Ако беше така, отдавна щяхме да сме разбрали и осъществили интереса си. Нито пък искам някой да ми помпа самочувстието със Самиула, Симеон Велики или прабългарите на Аспарух. От тях за съжаление няма и следа. Още дълго време ще виждам в нашите очи приведената и продажна рая с ориенталски манталитет.
Извинявам се, че съм толкова краен в изказванията си! Но си го позволявам, защото обичам България, но ме е срам от...
Преди време пуснах в Свежо един материал, в който казвам, че е жизненоважно за нас като народ и държава да започнем да правим ПР в името на собственото си оцеляване. (Целият текст може да видите тук:За държавата, ПР-а и затихващите функции...) Той, обаче, се претъркаля през сайта без почти никакъв интерес, за разлика от други мои материали, касаещи доста по- незначителни и невзрачни теми.
И от това ме боли. Не ни пука ли, харесваме си кочината ли, правим го от омраза към Вуте ли или просто сме дебили?
Всички ние страшно много приличаме на момчетата от Голфа- "царе" у нас и мушмороци в чужбина!
Няма коментари:
Публикуване на коментар